Крайно време е тази песен да стане сигнал за граждански протести

Защото сме едни хора, от релсите излезли.
Днес софиянци блокираха кръстовището на бул. „Патриарх Евтимий” и „Граф Игнатиев” с искания за отмяна на наредбата на общината за паркиране в т.нар. „синя“ зона.

Според наредбата от 1 септември винетката за преференциално паркиране по местоживеене в „синята“ зона ще струва 150 лв. годишно за един автомобил и 450 лв. за втори. Цените за „зелената“ зона ще са съответно 100 и 300 лв. Въпреки това, на хората, които живеят в тези райони, няма да бъде осигурено паркомясто.

Досущ, като в онзи стар виц от презрелия соц – човекът взе парите и каза, ще видим
Отчетливо недоволните бяха повече от репортерите. Така че този протест не може да бъде обвинен в първородния демократичен грях, независимо че става дума за самоорганизация.

Според полицията стотина протестиращи, според журналистите повече

Това пък е първородният грях на всяка власт, да преброява недоволните  по-малко от действителното.

„Бързи, смели, сръчни“
Разбира се, научени на времето от едно старо телевизионно състезание за деца, сред хората имаше и партийни флаери и клонирани подписки, но множеството  не  им обърна особено внимание. Агенция съобщи за сблъсък с полиията, но с очите си видях, как беше договорен прозорец за протест в рамките на 15 минути.
Телевизионните камери запечатиха и присъствието на Иван Лечев, на когото се наложи да обясни на репортерка…кой е.

Не, че това го трогна, но мен ме потресе и не сколасах да питам питащата, знае ли коя е Преслава. Името и` запомних, покрай един волейболен корифей, която я обещаваше като награда…
Изумителното в цялата тази история беше, че текстът в песента, която не е спирала да се върти в радиоефира е по-истински от твърденията за сблъсък между протестиращите и полицията.
С неудобство попитах Лечев, ако трябва да изпее нещо на авторите на този регламент, какво би било то?
Отговорът беше достоен текст за нова песен – Не е време да се пее, трябва да се говори.
Замислих се обаче за недоверието на хората към репортерите.Замислих се и над объркването, което произтича в подобни случаи.

Недоверие е едно, враждебност, нещо съвсем различно
Хората вече имат натрупан журналистически бекграунд, история на заболяването. Когато едно и също нещо се случва повече пъти е нормално да бъде така. През 2009 г.  Върховният административен съд отмени „винетен стикер за паркиране по местоживеене в центъра на града“. Право на старите винетки имаха живеещите в центъра по постоянен адрес. Както винаги, дяволът е в подобностите. Тъй като тогава, от това право били лишени наемателите, затова сега имаме copy/paste предложение.

Старата плоча за лошата комуникация между предлагащите ограничението и хората пак се върти, но дори разреденият столичен трафик я заглушава.
Доверие и враждебност са две различни неща не само за журналистите, но и за администрацията. Няма как да вярваш, че онова малкото, черничкото, което те чака зад вратата е твоето голямо светло бъдеще. Точно толкова абсурдно звучат обещанията на общинарите. Може в Лондон да е скъпо удоволствие да влезеш с колата си в центъра, но там има метро, а не бутиково издание. Признавам, че не съм пътувала в лондонското метро, но предполагам, че в час пик не е грандиозен проблем  влакчетата да бъдат по-дълги, за да не се налага например децата да закъсняват за училище. Решение за нашето бутиково издание на метрото се търси доста дълго…

Какво да кажа за трамваите и тролеите…или за автобусите – душегубки…

И за това има песен – „зиме студено, лете горещо…”, не само в Бургас…
Гражданите винаги имат право!

Другото се нарича по друг начин, драги общинари.

Обичането до розата на светофара…ъгъла на тротоара е най-нормалното нещо на света. Все по-често обичането ще минава отвъд тротоара…на платното.
Обичането в политиката не е вричане, докато…смъртта ни раздели.

Advertisements