/още веднъж за случая Опиц/

Отстояването на каузи е безспорно добро гражданско поведение.
Кой защо и как създава каузи далеч от изначалните за човека стойности, уважението към живота е сложен въпрос…

Къде се къса  нишката?

В случая Опиц – навсякъде, където е изразена различна позиция от искането за т.н. помилване.

Когато и където се появи  позиция, различна от сиромахомилското желание един убиец да бъде помилван, веднага неколцина започват да се упражняват във форумно красноречие, навлизащо отвъд  общоприетите човешки стойности, но за сметка на това бойко и настървено   жонглиращи с лъжата.
Истеричният фалцет се чува прекрасно в социалната мрежа, както напоследък се случва и в относително личната територия на блогосферата.
Най-дребният пример за подмяна е да питаш някого кой е и защо мисли така, когато ти по подразбиране не си се представил. Както се случи в един друг блог…
Възможно е да съм пропуснала въдворяването в обществото на една изкуствено създадена група от хора, имаща неколцина говорители с извънредни права да млатят по позициите на хората без аргументи, но затова пък с претенцията, че те са пазителите на всемирната истина и всеки, усъмнил се в това следва да бъде обиждан и въдворяван в къщата на мрака и мълчанието.
То вярно, че сме в тази част от годината, в която по земята има хора, за които ВОСР е повод за празнуване, обаче все си мисля, че годината е друга. Както и обществените нагласи.
От както свят светува, истината все пак е най-важното, което прави хората човеци.

Давам си сметка, че винаги се намират гости, които незнайно защо се чувстват задължени да поднасят истината от последна инстанция по този превратен начин. Този навик обаче винаги е провалял всяка кауза и това е причината, след първоначалната емоционалност да дойде мигът на отрезвяването.

Както е видно, когато тази граница бъде премината, вече сме на територията на всемирната глупост. Защото какво друго, освен глупост е да оправдаваш убийство, да преиначаваш всеизвестни факти и да намираш оправдание…за убийство.

Пак ще повторя – фактите са изяснени от шест съдебни състава.

Процедурата по помилването е юридически акт, който се извършва по юридическа логика.

Това, че група хора, която е доста по-малка от желанието си да се представи за всенародната воля, има желание да подменя фактите не е аргумент за помилване. Последното, беше заявено ясно от вицепрезидента в интервю. Едва ли има човек, който не е чул, че една от амбициите на президентската администрация е да промени количеството и качеството на помилванията.

Последното не е защото населяващите президентството са едни лоши хора, за които чувството за мъст е основна движеща сила, а защото безпринципните помилвания ерозират вярата на хората, че когато има престъпление, трябва да има и наказание. За последното има доста книжнина изписана, със статут на класика.
Да вярваш в приказки е едно, нещо съвсем различно е да пишеш приказки, шумно да ги представяш пред хората и да искаш те да вярват в тях. Първо не е тази приказката и второ не сме деца.
Има известна разлика и в качеството на приказките…
Приказките имат за цел да научат децата, че доброто побеждава. В приказките нещата са относително прости, доброто е разпознаваемо.
В живота нещата стоят по малко различен и сложен начин. Всеки опит хората да бъдат накарани да вярват в подменена приказка рано или късно свършва…
За радост.
В живота, има една тънка и невидима граница, отвъд която хората не бива да преминават – отнемането на  живот. Колкото и кресливо да се очертава на друго място тази граница, хората винаги много точно знаят къде е тя. Опитите, някой да се представя за упълномощения да я очертае другаде завършва с фиаско.
Колкото и да крещи…
Никой няма право да отнема живот.

Който го прави, следва да понесе последствията от това. И е добре, поне мъничко да съжалява, че го е направил.
А всеки, който му „помага” да вярва, че отнемането на живот е допустимо отклонение не е добър човек…никак не е добър.