Предизвикана съм да напиша това писмо до мен.

http://dailypost.wordpress.com/2012/11/02/daily-prompt-8/
Ето го и писмото…


Здрасти,
малко е досадно да се чете, но все пак ти сама си написа тези редове.
Преди цели 20 години.
Надявам се, че си изпи хапчетата.

В следващите няколко часа не забравяй и останалите.
Синът ти е направил цветова схема. Поглеждай я, няма нищо по-хубаво от това синът ти да те похвали.
Нали помниш, преди много години го учеше, че животът е прекрасен, но не е без несъвършества.

Досадно е да се проявява усърдие по отношение на отговорностите . Няма как правата да идват без отговорности. Ей това забравяне…
Поотплеснах се, обаче млад или стар, човекът на моменти е досаден.
Помниш ли какво значи революция….
Когато си млад това е прекрасна романтика и утопия. Утопията, че хората са добри.
Помниш ли когато ти беше дете, как съскаха едни жени и мъже….”какви са тези днешни млади….ние, когато бяхме млади…”
Е това е то животът.
После революцията става кауза. За някои, като теб остава и дълг, защото нещата стават бавно, хората избират хладилника пред свободата…и така.
Днес синът ти и децата му са бързи. Ако обаче са свободни, ако си научила твоето дете да е свободно, ти си несвободна. Несвободна от проклетата цветова схема. И щастието от това в крайна сметка.
Разбира се, това не е истината

Несвободата.

Днес това е детският инат…

В живота, хората когато са деца са инати, след години пак такива стават.
Ама го обичаш, нали?!
Животът.
Каквото правеше за него, сега той прави за теб…и някак все  познато ти звучи, като рволюционните спомени, които те изморяват до смърт.
Днес.
Ей, какви глупости си написала?!
Каква смърт?!
Да стои далеч!
Когато на младини си си платил полицата почтеност, честност и допълнителния риск -– правото да си свободен, е нормално да очакваш някакви дивиденти.
Ами имаш ги де.
Прегърни внуците си. На теб не ти стискаше да дариш твоите родители с повече от един внук…а го виж твоят какво направи.
Няма нищо по-съвършено от прегръдката на баба с внуците и`.

На един акъл сте. Те не знаят, ти не помниш, че има човешка суета.
Само вие сте си.

И сте искрени.
До кръв.
Ех, тази кръв.
Все ти е студено, когато не ти се обаждат, когато си тръгват бързо, нищо че често идват  да те видят.
Ей, как щях да забравя да ти напомня, че и ти бързаше.
Бързаше да си революционер.
Бързаше да търсиш правдата, да пишеш за нея, да се бориш за нея.
Живот, времето не стига за всичко.
А как само си мечтаеше да не се пенсионираш, като революционер.
Как се бореше само…
Синът ти сега също се бори. Само че те дари с повече внуци. А повече внуци е повече революция.
Добре де, далеч са. Обаче летят с разни самолети, чиито разписания те влудяват.
Даже на моменти забравяш, как се редуват в трогателното усърдие да са до теб и да те прегръщат.  Нищо, че ги чакат революционни дела.

Винаги са до теб.
Има нещо прекрасно в това да изпълняваш покорно цветовата схема за пиене на хапчетата, която синът ти е направил.
Защото той има нужда от теб.
А ти имаш нужда от него и неговите деца.
Такъв е животът.
И е прекрасен.
Този пък досадник откъде се появи. Досаден робот. Носи плакат с цветовата схема за пиене на хапчетата.
Нали помниш?
Няма как щастието да прегръщаш внуците си, да е без задължението да пиеш хапчетата си.
Ей този робот, ако му спипаш програматора…
Да го спипаш, ама синът ти знае помислите ти и това е цяло щастие!