Имало едно време…

една приказна страна, която непрекъснато си сменяла приновете във властта.
Принцовете, защото нямали време да станат царе.
За да си отмъстят принцовете бързо започвали да живеят като царе, като  се обграждали с придворни шутове.

Всички добре платени, но тайно.

Поредният си отиде в четвъртък, на 21 февруари.

Почти като Ивайло.
Някога Ивайло оглавил  народното недоволство от царя, който пък не защитавал българите от татарите. Така „яхнал”, както стана модно да се казва днес народния гняв. Какво се случило после всички знаем. Останал сам.
Та така и този, който си отиде днес яхна народния гняв срещу царя, който след като управлява сам, се сдружи с други двама, за да продължи да управлява.
Преди да си отиде обаче поредният принц на власт, само за едно денонощие ни показа  жилото и меда, като   повелителят на медийните послания.

Или поне ги видяхме отблизо, на една ръка от нас.
В сряда вечерта, едни момчета със скрити зад шалове лица, с бири в ръце и не дотам членоразделно си искаха парите за ток, който едва ли са платили и си искаха Бойко, когото едва ли са избрали.
В четвъртък хора и прасета, организирано посетиха жълтите павета.
Това е то, което бихме могли да имаме до себе си, ако го ядосваме, да не кажете после, че не сте видели.
Трейлърът  „Спасителите в кабинета” го изгледахме.
Сега добре дошли в първичния бульон на голямото говорене. Разбира се и на голямото бълбукане в полицейски сюжети.
Рестарт към …времето назад, когато до припадък слушахме Йоло Денев и други екзотични хора, напиращи да възцарят мир и справедливост сред хората.
Даже Фейсбук трескаво създава кабинети и партии.
Има само известно раздвоение дали сме без кабинет като Белгия или трябва да бъдем като Исландия.

Никак не е смешно обаче. Директно сме потопени в клишето – повторението е фарс.
Колкото по-кратък е фарсът, толкова по-добре за ГЕРБ.

Но и за всички, които искат всичко да свърши час по-скоро.

От друга страна обаче пари няма, изборните правила са скроени по разбиранията за демокрация на управляващите.
Без да броим упоритите, които не спират да настояват ЗА ПИРИН.
Ако булбукащи в първичния бульон не се научим, че вземането на решения значи не само очакване за някакво лично благо, нищо няма да се промени.

И всичко ще си остане само в зоната на фарса.
А фарсът натрупа много.

Море в бетон и нужда да се мисли за бизнеса. Като се направи едно лого например.

Пържени яйца. Поне бутилка да бяха турили, за да е по-истинско.

Истината е обаче, че лакомията за повече легла доведе до…яйцатата на очи, като метафора.
Фарсът, наречен „управление с грижа за бизнеса“  вече е скроил планове как същото да се случи и в планините.
Схемата яйца на очи важи и за всичко. Първо искаме повече, а после се чудим как да го подкрепим.
Що ли не си рисува у дома болтове и гайки този човек? Ами го прави по салфетките, управлявайки.
И за съжаление това простодушие на изказа се пренесе и на улицата. Хората са недоволни, обаче не са длъжни да имат готови управленски решения, които да изложат пред репортерите.

Хората, гледайки как се имитира уж подкрепа с прасета, започват да се държат също толкова свински, като ругаят репортерите.
Та меюто засега е първичен бульон  с яйца на очи…под чадъра, от логото.
Каква Исландия, каква Белгия?
Там хората спорят за правила защото има кой да им зададе този тон.
В Исландия има вече хора в затвора.
Да си мислим, че това е възможно у нас….е твърде, твърде преувеличено.
За да няма излъгани преди или след Великден, когато се говори че ще бъдат изборите е добре да си дадем сметка, че сме длъжни да гласуваме за политики и информирано. Не бива да забравяме, че това не е Референдум за Белене, че не гласуваме за  работни места например. Защото после, като ни дадат сметка ще трябва нова революция да правим…поредната.
Не всеки ден е Великден и не всеки ден ще можем да правим революции.
И накрая за прасетата.
Прасетата отдавна участват в политиката. От доста време насам питам колеги защо немският посланик, когато критикува българските медии дава за пример Фермата, а не 1984 година.
Тази вечер си дадох сметка защо.
Защото прасетата могат да говорят на политиците.
Прасето някога полетя над лондонската електростанция Battersea.
Като метафора.
Помните ли…Pink Floyd

Няма как ако ние журналистите нямаме собствени метафори да си мислим, че нещо може да се промени.
Собствени, не цитати.
Защото хората трябва да бъдат чути и това зависи от нас.