Новините са това, което консенсусът от журналисти реши да бъдат.

Това е по Андрю Мар.
Ако приемем конструкцията за реална в нашите телевизори и в интернет, то вчерашният ден е оставил дълбоки меломански следи и една по-дълбока, на стаен срам.
Срамът, заради объркването, което настъпи заради Лидия, която посегна върху живота си пред президентството.
Това е едно тежко дежавю, което се стовари със страшна сила върху екипите, които подготвиха за излъчване неочакваните кадри, които заснеха. И върху зрителите им.

дежавю
Реакцията на Асоциацията на европейските журналисти в България беше незабавна, обаче късно прочетена.

Във връзка с инцидента, при който жена се самозапали пред президентството днес (03/11/2014) бихме искали да припомним за огромната отговорност, която носим като журналисти при отразяването на подобни събития.
Самоцелното излъчване на кадри и снимки от инцидента засилва болката и страданието на близките на пострадалата и очевидците на нещастието. В същото време сензационното и подробно отразяване на подобни инциденти въздейства негативно на цялото общество и стимулира тяхното повтаряне.

Уви, за някои „отговорни“ медии всеки ден е ХУлоуин. И те мигом се втурнаха да търсят какво пише на кибрита. Нещо повече, веднага откриха #КОЙ е извършителят.
Тази „журналистическа” дейност мигом събуди спящите клетки на анархисти и други `исти и те наводниха анонимно със събития, посветени на Лидия.
Има поне три организирани събития от спящи клетки. Последното за сведение на съответните власти.
И разбира се медиите няма как да не кажат, че има такива събития и да ги отразят…
Дали няма как?!
Дали не е редно да се проверява!?

пишеща пашина

Социалните мрежи този път реагираха по-грамотно, като се изпълниха с призиви за бойкот на медиите от типа Хулоуин. Но това едва ли е достатъчно.
За медиите, които нямат желание с редакционната си политика да подпомагат крайно маргинални и тайно назначени реакционни групи от подсъзнанието към съзнанието заблужда идеята как ако имаше етичен кодекс, как ако се спазваше този етичен кодекс, нямаше да се връщат към учебниците по журналистика, които са чели някога.

Да снимам или не…
Да публикувам или не…
Това е въпросът.

И отговорът е уточнен дори Наказателния кодекс, написа веднага един колега, когото не цитирам само защото е затворил статуса си в социалната мрежа.

Чл. 139. Който при непосредствена опасност за живота на другиго не се притече на помощ, която е могъл да му даде без опасност за себе си или за другиго, се наказва с пробация до шест месеца или с глоба от сто до триста лева.

Един обикновен човек реши спора какво е „опасност за живота си”, като просто си свали якето и опита да помогне. И сега е редно на този въпрос всеки да си отговори сам.
И дали показването дори на „обработени” кадри обяснява по някакъв начин случилото се.

без

Е днес консенсусът на телевизорите днес реши да покаже по-безопасна територия.
Партийни функционери от „Глас народен” напоително коментира по два национални телевизора какво са искали да кажат политиците, пускащи си песни в социалната мрежа Фейсбук.
Лошото е, че клишето -с каквото с бориш, такъв ставаш в крайна сметка. Работи.
На пълни обороти от безсилие.
Каквото се внушава директно върху всички, които преживяха самозапалванията преди години и сега ги върнаха със страшна сила пак там.

И да не си помислите, че в Етичния кодекс няма текстове. Но той не работи, защото не е сигурно #КОЙ ще го прилага. Затова и т.н. издатели написаха друг.
А в действащия формално, но обезсилен пише ясно.

бух

1.1.1. Ще предоставяме на обществото точна и проверена информация и няма преднамерено да скриваме или изопачаваме факти.

1.1.2. Няма да публикуваме информация, за която знаем, че е невярна.

….

2.3.3. Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност.

2.3.4. Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си.

Advertisements